Характерни инструменти

17 май 2019

               Инструменталният съпровод за народните танци е по-късна практика в сравнение с песенния, както в цялата страна, така и в Шоплука. Мелодическият строеж на много инструментални мелодии е свързан с вокалната музика.

               В Шопската област са типични следните народни инструменти:

Дудукима голямо разнообразие в Шоплука. В тази област той е най-често едноставен, с една цев, с 6 отвърстия за пръстите. В Кюстендилско и особено в южните му части той се нарича „пищялъка“ и „сворче“, а до западната градица и „шопелъка“. „Сворчето“ има силен пробивен звук и на него се свирят бързи хороводни мелодии. Дудукът се среща в Софийско, Годечко, Пернишко и Брезнишко.

Съществуват малък и голям дудук. Инструмент със затворена тръба. При него на горния край се изработва „задънка“ – дълга е 12 мм и с диаметър отговарящ на ширината на канала. В единия сектор „задънката“ е прозрачна, така че между нея и стената се получава тесен процеп. Срещу него в стената на тръбата е изрязано прозорче. Срещуположната страна на прозорчето е изострена, образува остър ръб, върху който пада въздушната сила. При свирене тръбите със задънка винаги се държат напред в право или малко наведено положение.  Малкият дудук представлява едноставна дървена тръба. Вътрешният край винаги е цилиндричен и равен. Грифовите отвори са 6 и по-рядко 7. Те започват от средата на инструмента. Основният тон се получава, когато всички грифови отвори са затворени.Произвеждането на звука става по два начина: чрез изговаряне на сричката „ДУ“ или „ДЮ“ или без изговаряне, само с духане. При втория начин звучността е чиста и приятна.  Големият дудук има различно устройство. В Северозападна България, където е широко разпространен се среща в различни размери.Срещат се едноставни дудуци с дължина над един метър. Има и триставни със седем отвора, но те са по-различни от тези на кавала.  Тонът на дудука е сравнително слаб.

Гайда – от типа на най-малките гайди в нисък – „каба“ и във висок  – „джура“ строй. Среща се в Пернишко и Брезнишко, Радомирско, Самоковско, Годечко, Софийско.

Спада към инструментите с единичен език. Има турско-арабски произход. Тя е един от най-старите инструменти в България. Състои се от гайдуница, ручило, духало, главини и мех.  Гайдуницата е най-важната част от гайдата. Представлява свирка с 8 пръстови дупки. Едната е отдолу. Чрез тях се произвеждат тоновете. Най-горният от предните отвори се запушва с перо от птица и се нарича „мърморка“, „мърмарец“ и др. От нея до голяма степен зависи тембърът на гайдата. На горния ѝ край се намира пискуна. Пръстите се нареждат на гайдуницата по следния начин: лявата ръка е отгоре, а дясната отдолу с 4 пръста. Ручилото е значително по-дълго от гайдуницата. Състои от три части, които са свързани посредством по-тънки шийки. Няма пръстови дупки и има само един бурдонирал тон. Той придава на гайдата специфична звучност. Мехът служи за резервоар на въздуха. Натиска се с лявата мишница и така въздухът се изтласква към отворите на гадуницата и ручилото. В зависимост от височината на основния тон на гайдуницата, гайдите се делят на два вида „каба“ (ниска) и „джура“ (висока). Ниските гайди са „си“, „си бемол“ и „ре“. А най-употребяваните високи са „сол“. Силата на въздуха се регулира от лакътя и устата, която вкарва въздуха в меха през духалото.  Звукът на гайдата е силен и звучен. На нея се свири обикновено солово или със съпровод на тъпан. Свирят се бавни и хороводни, съпровождащи танца мелодии. Каба гайдата е с по-голям мех (от коза). На гдайдуницата дупките са ѝ на по-голямо разстояние и на неравно такова.  „Си бемол“ гайда – при всички затворени „ла“, „си“, „до“, „ре“, „ми“, „фа“ се взимат с мърморката.

Гъдулка – много популярна в Шоплука. В този край музикантите по-рядко поставят „подгласници“ – свободно звучащи резонаторни струни. Използва се навсякъде, където трябва да се свири на открито. В някои райони на областта е особено популярна и разновидността на гъдулката – „кемене“, която е плоска. Среща се в Софийско, Граово, Радомирско.

Тя е стар славянски инструмент. Има триструнни и четириструнни гъдулки, като първите са по-разпространени. Изработва се от черница, орех, явор. Състои се от тяло, шийка, главичка. Тялото се изработва от цяло дърво, което се дълбае. То има крушовидна форма. Ключовете служат за настройване на струните. На резонаторната дъска има два отвора, от които се произвежда звукът. Магаренцето служи за повдигане на струните.  Струнникът се изработва от кост.  Фикс-машинките служат за по-бързо настройване. Струните са се правили от кожа, но сега вече са от стомана. Звукът се извлича с лък. Изработва се от твърдо дърво. Съставен е от жабка, винтче, косми и др. Космите са изкуствени и естествени. За да се извлече звук те трябва да се натъркат с колофон. Настройват се: „ла“, „ми“, „ла“/ „сол“, „ре“, „сол“. Тоновият обем е от „ла“ на II октава до „ми“ на II октава. На „ла“ струна се свири с нокът. Пецикато – звукът не става само с дърпане на лъка, а и с пецикато. Мелодиите, изпълнявани на гъдулка, са хороводни – бързи, и бавни – в духа на бавната народната песен. Гъдулката е любим народен инструмент.

Тъпан – както в цяла България, така и тук се среща в различни големини.

Голямата пръчка – „кияк“, „токмак“, се бие с дясната ръка и отчита тактовете и тактовите времена, а малката пръчка се бие с лявата ръка, като се раздробяват отделните дялове.

Коментарите са затворени.