Характерни инструменти

17 май 2019

Любовта на народна към народните инструменти е подчертавана неведнъж в старинни исторически документи. Народни свирачи – изтъкнати майстори на инструмента, е имало в почти всяко селище. Те са били на особена почит и уважение. Без тях празненство не е имало.

Бългрските народни музикални инструменти са доста разнообразни. Разделят се на три основни групи – духови, струнни и ударни.

Духови музикални инструменти

без пластика и с пластика

Инструменти без пластика

 (полузатворени и с отворена тръба)

Полузатворени:

Дудук – На него в Северозападна България се свирят бавни бързи и особено бързи танци в размер 2/4.

Съществуват малък и голям дудук. Инструмент със затворена тръба. При него на горния край се изработва „задънка“ – дълга е 12 мм и с диаметър отговарящ на ширината на канала. В единия сектор „задънката“ е прозрачна, така че между нея и стената се получава тесен процеп. Срещу него в стената на тръбата е изрязано прозорче. Срещуположната страна на прозорчето е изострена, образува остър ръб, върху който пада въздушната сила. При свирене тръбите със задънка винаги се държат напред в право или малко наведено положение. Малкият дудук представлява едноставна дървена тръба. Вътрешният край винаги е цилиндричен и равен. Грифовите отвори са 6 и по-рядко 7. Те започват от средата на инструмента. Основният тон се получава, когато всички грифови отвори са затворени. Произвеждането на звука става по два начина: чрез изговаряне на сричката „ДУ“ или „ДЮ“ или без изговаряне, само с духане. При втория начин звучността е чиста и приятна. Големият дудук има различно устройство. В Северозападна България, където е широко разпространен се среща в различни размери. Срещат се едноставни дудуци с дължина над един метър. Има и триставни със седем отвора, но те са по-различни от тези на кавала. Тонът на дудука е сравнително слаб.

Двуянка – Инструмент със затворена тръба. При него на горния край се изработва „задънка“ – дълга е 12 мм и с диаметър отговарящ на ширината на канала. В единия сектор „задънката“ е прозрачна, така че между нея и стената се получава тесен процеп. Срещу него в стената на тръбата е изрязано прозорче. Срещуположната страна на прозорчето е изострена, образува остър ръб, върху който пада въздушната сила. При свирене тръбите със задънка винаги се държат напред в право или малко наведено положение. Двуянката представлява двойна свирка от две успоредни тръби, които при надуване звучат едновременно. И двете цеви са със задънки в горния край. Изрязани са клиновидно. Тя е много стар инструмент. Отначало двете тръби са били по отделно, по-късно са започнали да ги връзват една до друга с връв. Двуянката представлява четиристенна правоъгълна призма дълга около 30-40 см, с широчина 5-6 см и височина 2 сантиметра. В тялото са пробити две успоредни цеви. Едната за свирене, а другата цев е малко по-широка и е без грифови отвори, но с един страничен отвор (глашник). Лявата дава бурдонирал тон. Тонът при всички затворени отвори е 1 секунда по-нисък. Дясната цев е мелодийна.Двуянката има 6 отвора за пръсти. Тонът и е сравнително слаб.

Окарина – намерена е през 1880 година. Изработена е от глина и има овална форма. Тя не е типичен български инструмент, но има широко разпространение в цялата страна и особено в Северозападна България. У нас тя има 10 отвора – 8 на лицевата и 2 на задната страна. Наустникът е издаден 30 мм. от корпуса, с тясно прозорче за вкарване на въздух. Държи се с двете ръце, като пръстите са наредени с възглавничките. Тя е хроматичен инструмент, т.е. може да прави бемоли и диези. Тоновият обем ѝ е от „ла“ на II октава до „до“ на IV октава. Народни инструменталисти използват тоновия обем, октава – от „ла“ до „ла“. Звукът ѝ в ниския регистър е мек и топъл, а във високия писклив и остър. При свирене се използва езикът. Тонът ѝ е приятен, използва се само солово.

С отворена тръба:

Кавал – Среща се главно в селища около р. Дунав. Кавалът е любим инструмент на овчарите. Той има богати възможности, които личат и при бързи и при бавни мелодии.

Произходът му е от близкия изток и от прабългарите. Изработва се от череша, чимшир, дрян, слива и др. Състои се от една или три части (еклемета). Първото еклеме служи за духане, започва с наустник от рог, със заострени ръбове. На средното еклеме има 7 дупки отпред и една отзад, то служи запромяна на звука. Пръстовите отвори за подредени на равни разстояния. Третото еклеме има 4 дупки, наречени „дяволски дупки“, а всъщност те са резонатори. Служат за подсилване на ниските тонове и за настройване. Кавалът има три регистъра. Нисък (каба) липсва, за него звукът се изисква с най-силно извити устни. Среден и висок регистър от „до“ – II октава до „си“ на II октава. Тонът се получава чрез странично духане в отверстието и съответно запушване на дупките с пръсти. При свирене лактите са изправени. Дясната ръка стои отдолу, а лявата отгоре. Първият пръст (палецът) запушва дупката отдолу.

Цафара (овчарска свирка) – представлявакуха дървена тръбичка с дължина 25-30 сантиметра. Има шест пръстови отвора, а на някои липсва задна дупка. Пръстите се нареждат с възглавничките. Изработва се от дрян, ясен или от кост. Обемът ѝ е около две октави. Има остър тон.

Инструменти с пластика

От тях в Северна България се среща в отделни райони само гайдата. Спада към инструментите с единичен език. Има турско-арабски произход. Тя е един от най-старите инструменти в България. Състои се от гайдуница, ручило, духало, главини и мех. Гайдуницата е най-важната част от гайдата. Представлява свирка с 8 пръстови дупки. Едната е отдолу. Чрез тях се произвеждат тоновете. Най-горният от предните отвори се запушва с перо от птица и се нарича „мърморка“, „мърмарец“ и др. От нея до голяма степен зависи тембърът на гайдата. На горния ѝ край се намира пискуна. Пръстите се нареждат на гайдуницата по следния начин: лявата ръка е отгоре, а дясната отдолу с 4 пръста. Ручилото е значително по-дълго от гайдуницата. Състои от три части, които са свързани посредством по-тънки шийки. Няма пръстови дупки и има само един бурдонирал тон. Той придава на гайдата специфична звучност. Мехът служи за резервоар на въздуха. Натиска се с лявата мишница и така въздухът се изтласква към отворите на гадуницата и ручилото. В зависимост от височината на основния тон на гайдуницата, гайдите се делят на два вида „каба“ (ниска) и „джура“ (висока). Ниските гайди са „си“, „си бемол“ и „ре“. А най-употребяваните високи са „сол“. Силата на въздуха се регулира от лакътя и устата, която вкарва въздуха в меха през духалото.  Звукът на гайдата е силен и звучен. На нея се свири обикновено солово или със съпровод на тъпан. Свирят се бавни и хороводни, съпровождащи танца мелодии. Каба гайдата е с по-голям мех (от коза). На гдайдуницата дупките са ѝ на по-голямо разстояние и на неравно такова.  „Си бемол“ гайда – при всички затворени „ла“, „си“, „до“, „ре“, „ми“, „фа“ се взимат с смърморката.

Струнни музикалани инструменти

Гъдулка – среща се в  балканските райони – Габровско, Севлиевско и в някои селища във Великотърновско. Тя е стар славянски инструмент. Има триструнни и четириструнни гъдулки, като първите са по-разпространени. Изработва се от черница, орех, явор. Състои се от тяло, шийка, главичка. Тялото се изработва от цяло дърво, което се дълбае. То има крушовидна форма. Ключовете служат за настройване на струните. На резонаторната дъска има два отвора, от които се произвежда звукът. Магаренцето служи за повдигане на струните.  Струнникът се изработва от кост. Фикс-машинките служат за по-бързо настройване. Струните са се правили от кожа, но сега вече са от стомана. Звукът се извлича с лък. Изработва се от твърдо дърво. Съставен е от жабка, винтче, косми и др. Космите са изкуствени и естествени. За да се извлече звук те трябва да се натъркат с колофон. Настройват се: „ла“, „ми“, „ла“/ „сол“, „ре“, „сол“. Тоновият обем е от „ла“ на II октава до „ми“ на II октава. На „ла“ струна се свири с нокът. Пецикато – звукът не става само с дърпане на лъка, а и с пецикато. Мелодиите, изпълнявани на гъдулка, са хороводни – бързи, и бавни – в духа на бавната народната песен. Гъдулката е любим народен инструмент.

Ударни инструменти

Тъпън – разпространен в различни големини. Голямата пръчка – „кияк“, „токмак“, се бие с дясната ръка и отчита тактовете и тактовите времена, а малката пръчка се бие с лявата ръка, като се раздробяват отделните дялове.

Коментарите са затворени.