„Сцената – очакване на неочакваното“ през очите на виртуозната гъдуларка Христина Белева

1 април 2020

Днес имаме удоволствието да Ви представим, един брилянтен, въздействащ, усмихнат музикант! Червенокосата жена сред многото музиканти мъже – Христина Белева.

Винаги сме знаели, че усмивката, страстта и увлечението ѝ към музиката крият един невероятно добър човек! Въпреки впечатляващата автобиография – ансамблите „Тракия” и „Филип Кутев”, ОНМ към БНР, дуо с Петър Миланов, група „Булгара” и многобройните ѝ проекти, Хриси Белева намери време за нас, за което страшно много ѝ благодарим.

Продължавай да покоряваш сцените и музикалните върхове! Можеш и го заслужаваш!

Хриси, разкажи ни за себе си.  Има ли нещо което не знаем за теб?

Може би това, че съм свирила на акордеон първо около две години и след това на гъдулка. Започнах уроци в музикалната школа в родния ми град Айтос при Димитър Златев. Гъдулка – защото брат ми свиреше, а и е по-лека от акордеона. И така вече години наред. След това музикалното училище в Котел, Академията в Пловдив, ансамбъл „Тракия“, НФА „Филип Кутев“, група „Булгара“, Оркестъра за народна музика на БНР. Голям опит от всички специални хора, с които ме е срещнал животът! Така или иначе, няма случайности, по-добре да се учим навреме 🙂

Можеш ли да ни кажеш, кой ансамбъл, какво ти е дал в професионален план?

  • И „Тракия“ и „Филип Кутев“ са важни периоди в живота ми. Много музика, концерти, пътешествия, уроци. С Добромир Велев свирихме гъдуларски дуети още от музикалното училище в Котел и се явявахме на гъдуларския конкурс „Янко Петров“ в Гълъбово. После в Пловдив бяхме заедно и в ансамбъл “Тракия”, по сватби и събори с оркестър „Конушенци“. Много хубави години.

Във „Филип Кутев“ се приземих в друга реалност. Още на конкурса: наредени целият оркестър, Георги Андреев, Елена Кутева, Атанас Вълчев – свириш пред всички и те разпитват. Трябваше за месец  да науча две програми и две солови пиеси. В ансамбъла всяко едно от звената – хор, оркестър и танцьори работят в детайли по отделно. Не са необходими  ежедневни общи репетиции. Оркестърът свирят седнали и с пултове за ноти, не наизуст, както е прието в повечето такива състави. В ансамбъл „Ф. Кутев“ се намерихме с Петър Миланов, докоснах се до общуването с Георги Андреев, с Виолета Петкова свирихме „Понти“ рамо до рамо години наред – все прекрасни и незабравими моменти. Когато дойдох в София започнах да замествам Георги Петров (Бай Георги)  на програма в един ресторант. Стъпка по стъпка се появиха добри ангажименти и финансово се справях добре.

Има ли някаква конкретна причина за напускането ти от НФА „Филип Кутев”?

 През 2016г. БНР обяви конкурс за гъдулар в народния оркестър, Димитър Лавчев се беше пенсионирал току що. По това време бях майчинство. Явих се на конкурса и така тази промяна дойде от самосебе си. Удоволствие е да си сред музикантите, от които се учиш и слушаш от дете.

Като говорим за творци, няма как да не споменем великия Атанас Вълчев. Разкажи ни за първата ти среща с него?

Срещата ми с Атанас Вълчев е голям подарък. Той беше на конкурса за гъдулар в ансамбъл „Филип Кутев” със свой ученик. Малко преди да дойде моят ред да се явя, съвсем небрежно мина покрай мен и ми каза: „Аааа, момиче, малко високо си държиш гъдулката, ама нищо, свири”. За първи път го виждах на живо! Пълен шок за мен!!! След това ме покани да ходя на уроци при него, казваше ми: „Христинче, това е твоята специализация при мен”. Година и половина ходих при бай Наско. Той отлетя от този свят твърде неочаквано. Това е болна тема за мен и до днес – начинът, по който си отиде и липсата на възможност да се сбогуваме с големия Атанас Вълчев със заслуженото внимание и почит. На 40-ия ден се събрахме няколко колеги, начело с Георги Петров и Лавчев, Елка Вълчева със семейството си, поднесохме венец на гроба му и разказахме много истории, които всеки е имал с бай Наско. През 2006 г. той записва в домашни условия аудио албум с яки виртуозни пиеси. Малко по- късно БНТ снимат филма „Паганини на гъдулката“ – посветен на цялостния му принос и творчество.

Говорейки си за Атанас Вълчев  и изконния фолклор искаме да те попитаме, кой е твоя стил – фолклорът или по- модерното звучене “world music“?

За мен фолклорът е основата. Той е вдъхновението. Интересно ми е да музицирам с музиканти от други жанрове. Това пък е начинът той да достигне до друга публика и да има нов прочит. И да научиш нещо ново, разбира се. Всъщност нейно величество музиката е световен език и ако нещо създадено е красиво и има история, то всичко е наред! За мен е важна е музикалната естетиката на твореца. Тя е водеща и дава посоката напред.

А за онези привърженици на фолклора, които не приемат новия, съвременен прочит на музиката?

  • Това е хубаво, разбира се. За всеки слушател има качествени музикални примери. Истината е някъде по средата. Така се появи дуото с Петър Миланов – в търсене на това, което носим в себе си и желаем да изсвирим. Нетипично и искрено. Уловихме момента и реализирахме този музикален творчески порив. Записахме два албуми с авторски пиеси и няколко народни песни през 2011 и 2014 година.

Ако не сме себе си, в това, което правим винаги ще сме с чужд облик. Както казва големият Димитър Лавчев: „Музиката не е надпревара, а почерк!“

Значи да очакваме скоро и нов албум?

  • Ще ми се, планувам го 🙂 Не бързам, когато узрее. Осъзнавам също и  колко бързо изтича времето. Затова, трябва да се действа. Да създаваш музика не е лесно. Появяват се толкова неясноти и въпроси в процеса. Но след това- голямо удоволствие!

Разкажи ни за финал някоя забавна случка, която ти се е случила наскоро на сцената?

  • Юни месец имахме турне в Полша с хор „Мистерията на българските гласове“ и новият им проект „BooCheeMish“ с гост Лиса Джерард.  На един от концертите:  приготвила съм се 15 мин. по–рано за излизане на сцената и съм в очакване. Идва време. Настаняваме се на сцената, аз си включвам микрофона и в един момент осъзнавам, че нямам лък… Гледам и недоумявам… В крайна сметка – излязох от сцената, взех си лъка, влязох, публиката ме аплодира и засвирихме. И до днес колегите ми се шегуват с мен и  ме питат дали имам лък! 🙂

И последен въпрос – в правилна посока ли върви фолклорът, според теб?

Фолклорът е жива материя, изпълнява се от хора, които живеят в различно време – имат друга естетика, технически възможности, светоглед. Важно е да помним и знаем кои сме, да носим своята идентичност. Да слушаме старите майстори, да знаем музиката им и да вървим по своя път. Съдя по себе си. Има невероятни фолклорни шедьоври – инструментални и вокални. Продължавам да ги слушам с интерес. Винаги откривам нещо ново за себе си. А останалото – времето ще покаже.

Коментарите са затворени.