За чистата любов към фолклора – Благовеста Калчева

31 юли 2019

Срещаме Ви с един много специален за нас човек – Благовеста Калчева. Специална, защото имахме честта да бъдем в първия курс, който и бе поверен от Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство, гр. Пловдив. Тя е преподавател там от 2001 до момента. Преди това е била артист-балетист и балетмайстор в ансамбъл „Тракия“, както и преподавател в Държавно хореографско училище.

Сърцата, отдадена, знаеща и можеща – казваме Ви го от опит, а ако си помислите, че сме пристрастни – попитайте студентите от специалност Българска народна хореография.

Благодарим, че приехте нашата покана. С какво се занимавате и къде Ви намираме в момента?

Благодаря за вниманието и доверието ви към мен, както и за това да съм част от ,,Мегдана.bg“. При вас се случват интересни неща. Следя с любопитство публикациите ви. Пътят, по който поехте с помощта на прекрасния проект-,,Мегдана.bg’’ е забележителен и ценен.

В момента ме намирате в любимия ми Пловдив, по време на отпуск, тръпнеща в очакване на много емоции по време на Международния фолклорен фестивал в града и разбира се най–вълнуващото и безценно преживяване за мен в момента – концертът на неповторимия, Ансамбъл ,,Тракия’’, отбелязващ 45 години от създаването си. Професионализъм; колоритност; майсторство; отдаденост; красота; младост; любов към изкуството; сърца горящи в песента, музиката и танца; ненадминати хореографски произведения, които  45 години завладяват публиката. Трудно ми е с думи да предам на вас и читателите ви огромната си любов, като дългогодишен изпълнител и вечен почитател на Ансамбъл ,,Тракия’’. Вълнението е неописуемо!

Знаем, за любовта Ви към ансамбъл ,,Тракия“ и сме ѝ отредили специално място – след няколко въпроса. Сега обаче ще Ви върнем 25 години назад – времето, в което сте  били преподавател в Хореографско училище (днес Национално училище за танцово изкуство гр. София). Какви са чувствата Ви в момента, към този период от живота Ви?

Още като ученичка тайно си мечтаех някога да бъда като моята Учителка –  с обаяние, знания, творчество и педагогически подход и аз като нея, един ден да преподавам в същото това училище. След известно време мечтата ми бе  реалност. В  продължение на една година водих клас в тогавашното хореографско училище. Видях, разбрах, учих се и порастнах. Това бяха моите първи стъпки като педагог. Попадайки между утвърдени дългогодишни преподаватели, обзелият ме страх се засилваше. Беше трудно, но чувството да даваш от себе си на плахи, но целеустремени деца е несравнимо, безценно.  Когато влезеш в танцовата зала, светът ти се преобразява, танца те превзема и стъпка по стъпка, след упорит труд, пред себе си виждаш изграден, уверен във всяко свое движение артист. Това е прекрасно!

Какво бихте казали на децата, които тепърва започват обучението си в НУТИ и тръгват по този не лек път?

На кадрите, които сега биват обучавани в НУТИ, бих пожелала да имат търпението и устрема да извървят трудния, но много вълнуващ път към своите мечти. Да не се задоволяват с добрите технически, изпълнителски качества, които придобиват при обучението си в НУТИ. Да бъдат непримиримо търсещи. Да намират, оценяват и запазват фолклорното ни наследство. Да не се предоверяват на написаното и видяното в интернет пространството. И най-важното, според мен – да знаят, че винаги има надграждане и усъвършенстване. Нищо не спира до тук!

В крайна  сметка, Вие избирате друг път за реализация –  вече 18 години сте  преподавател в  АМТИИ “проф. Асен Диамандиев”. Това ли е вашето призвание?

Само Господ знае какво ни е отредил! Ако според него това е моето призвание – аз нямам нищо против. Удоволствие е за мен работата със студентите. Срещите с тях са безкрайно зареждащи, много често поучителни и подмладяващи ;)))) Творческото им търсене е заразяващо. Често им казвам, че да си учител не е професия – това е призвание.

Няма как да не засегнем проблема с приема в Академията – снижените критерии, малкото кандидатстващи и дори посещения на училищата, в търсене на студенти. Какъв е проблемът и има ли решение?

Кандидатстващите за обучение  не са малко, просто на територията на нашата малка България, възможностите за изучаване на хореография са много. Но смятам, че имено при нас в АМТИИ „Проф.Асен Диамандиев“, образованието на хореографски кадри е  на най-високо ниво, непрекъснато обновяващо се и подплатено с много теория и практика. Възможностите, които се дават на студентите за изява и реализация са много. Ежегодният концерт на Катедра ,,Хореография“ е изграден изцяло от студентски произведения. Той е доказателство за таланта и усърдието на нашите възпитаници.        Дали е занижен критерият за прием на студенти  не е от голямо значение. Въпросът не е в това да се подготвиш само за един труден приемен изпит, а след като бъдеш приет, да продължиш да трупаш знания, да искаш да се развиваш и да се бориш за това.  Забелязвам, че днешната младеж иска всичко да се случва много бързо и по най-лесния начин. Затова пък в продължение на четирите години обучение за бакалавър се разбира наистина кой иска да научи, да израсне и да успее. Затова са необходими много усърдие и труд.

Напоследък се забелязва наплив на кадри в сферата на хореографията! Смятате ли, че стана  пренаселено от /не/компетентни хореографи?

Това е един наболял въпрос. Трудно е осъществяването на някакъв контрол относно необразованите  хореографи. Да, наистина съм забелязвала такива, които не са наясно с материята, а пък се назовават ,,Хореографи“. И това не е най-страшното. Започнат ли да си измислят хора, танци и да смесват различните етнографски области и стилове – тогава настъпва хаоса – красивото, фолклорното и народното минават на заден план и всичко се превръща в кич. Когато променяме първоизточника, когато творим напълно нови композиции – трябва да е с разбиране.

На 1 август предстои концерт „45 години ансамбъл Тракия”. Запазил ли е облика си от спомените Ви, ансамбълът днес?

Още в началото на интервюто започнах с тази тема, защото в момента юбилеят на ансамбъла е най-силното ми вълнение, подвластно на нестихващата и непреходна моя любов към ,,Тракия”. Двадесет години отдадох на това велико чувство – да си на сцената, под светлините на прожекторите, изпълнявайки шедьоври на хореографията в редиците на неповторимия Ансамбъл „Тракия”. Все още сънувам как се приготвям за концерт или как танцувам. Все още се вълнувам на всяка изява на Ансамбъла. Трябва да отдадеш себе си, иначе не се получава, няма да е истинско.

Ансамбъла е жив организъм – живее чрез нашите сърца. Следователно се и развива. За мен е съвсем нормално и естествено някои черти от облика на Ансамбъла от миналото, да се променят. Като цяло обаче , той винаги изненадва приятно и поражда наслада с нови хореографски произведения, предизвиква сълзи на радост в очите на публиката, пали искри в сърцата.

Разкажете ни някоя интересна история от миналото, свързана с ансамбъла…

Спомените – красиви, весели или тъжни, винаги предизвикват вълнение в нас. Винаги ни връщат назад във времето. Важното е от лошите да се поучим и на тях да погледнем от към веселата страна. Така е по-свободно, усмихнато и обичащо сърцето ни.

   Не съм от добрите и сладкодумни разказвачи на истории, но се забавлявам искрено, когато се сетя за някоя. Не бих забравила как на концерт ( не помня града ), където мястото ни за преобличане бе много неудобно и отдалечено от сцената, на едно момиче от новите не стигна времето да смени костюма си за следващия танц. Много се притесни и в успокоението и двете изтървахме началото на ,,Пролетен момински танц“. За да си представите смешната ситуация, в която изпаднахме, ще поясня, че в началото влиза група от високи жени ( ние двете бяхме най-високи ), а след известно време влизат ниските.

Е, решихме – влизаме в танца! Но как? Публиката не трябва да разбере грешката. Да, тя най-вероятно само  е констатирала колко много сме порасли! Само си представете учудването и последвалие смях на танцьорките от нашата (висока) група, които даже не бяха разбрали за липсата ни, докато не ни видяха мноооого стърчащи в малка група пред тях! Дълго време, за майтап, разбира се, ние двете бяхме винаги канени в другата група. Има много различни случки, но почти винаги те остават извън погледа на публиката. Те са наши си – ансамблови.

При такъв юбилей, няма как да не Ви попитаме и за човека виновен ансамбълът да съществува днес- проф. Кирил Дженев – какъв човек беше той, във вашите очи?

Проф. Дженев е велик, ненадминат човек и творец. Имах щастието и привилегията да бъда, макар и за кратко, негова студентка и да се докосна до неповторимия, завладяващ  начин на работа в Ансамбъла. Благодарна съм! Чрез своите уникални произведения и стил на работа, ме научи , че ,,Танцът е преживяване“. Поклон!

И последно, мислите ли, че фолклорът върви в правила посока днес?

По този въпрос може да се говори много. Както положително, така и отрицателно. Но думата, която ще използвам е една – ВЪЗРАЖДАНЕ!

Коментарите са затворени.