Иран и България – далечни, а близки

22 май 2019

Съществува теория, че българите произхождат от територията на древната Персийска империя или по-конкретно от земите на днешен Иран. Ние не можем да твърдим със сигурност, че е така, но можем да ви запознаем с някои доста сериозни прилики между двете култури, които със сигурност показват някаква близост в миналото.

Макар и познанията ни за тази мистична, леко плашеща и екзотична за нас българите, държава да са изключително ограничени, няма да повярвате, колко общи белези срещаме помежду си. Като започнем с идентичните цветове на знамената ни, преминем през езиковите сходства и стигнем до приликите във фолклора и бита, спокойно можем да кажем, че имаме повече прилики с Изтока, отколкото със западните народи.

„Над 1000 са персийските думи, запазени в българския език, от древни времена“ – твърди пред Агенция „Фокус“ доц. д-р Явор Шопов – директор на  Института по древни цивилизации.

Посещавайки държавата и разхождайки се през небезизвестния  Битак (базар), дори и за кратко време, ще успеете да чуете думи, които макар с леки разлики, ние също използваме. Такива например са „джораб“ – чорап, „софре“ – софра. Срещаме още думи, които използват и двата нaрода, но са с различно значение, такава е думата „шише“, за нас тя означава бутилка, иранският народ я използва за стъкло. Друг интересен факт в езиково отношение това са фрази, които използваме в бита ни. Иранците, също използват нашата „кухненска мерна единица” – „на око“. Друг хумористичен израз, малко различаващ се от нашия „Отели ми се вола“, те използват „Роди ми кравата“. Задълбавайки се в езика, ще открием интересни факти и думи, които обединяват двата народа, но също толкова впечатляващи са и приликите във фолклорните навици и обичаи.

Персийците, също като нас, суеверно чукат на дърво, с надеждата да изгонят лошите мисли; боядисват яйца, но на друг празник; вечерят на земята, което за разлика от нас са запазили и до днес. Но най-интересното за нас са общите ни обичаи – „Ората-копата“, част от обредите на Сирни заговезни – от българска страна и „Чехаршамбе сури“ – от иранска. В днешно време и двата народа прескачат огъня за здраве, което символизира плодородие и гонене на зли сили. В миналото обаче нещата са стояли по друг начин. Ще разгледаме празника и на двата народа в исторически план.

„Чехаршамбе сури“ означава буквално „Червена сряда“. Празнува се последната сряда от годината, която за тях приключва в края на зимата, или на 21 март по Григорианския календар. Днес млади и стари палят огньове и ги прескачат, като изричат думите, с превод – „Дай ми твоя червен цвят и си вземи обратно жълтия“. Като жълтият цвят символизира болестта, а червеният – здравето.

От уста на уста се разказва легенда за произхода на този празник. Персийски шах (цар) загубил съпругата си, от която имал син. Решил да се ожени повторно. Избраницата му обаче се опитала да подлъже сина му, като го прелъсти. Искала, да стане негова любовница, да го убеди да убият шаха и той да стане престолонаследник. Синът, обаче, не попаднал в капана на желанието за власт, отишъл и казал всичко на баща си. Той, заслепен от любовта си, не му повярвал безусловно, а решил да тества и двамата. Запалил огън и ги накарал да го прескочат. Зарекъл, че който не успее да прескочи значи лъже и ще изгори, падайки в огъня. Прескочил смело синът и застанал до баща си. Мислейки, че са глупости, застанала жената пред огъня, понечила да го прескочи, но за нейно нещастие заканата му се оказала вярна. Паднала лъжата в огъня и изгоряла до край.

„Ората-копата“ е част от обичая Сирни Заговезни. Зимно-пролетен обичай, който се чества седем седмици преди Великден и е винаги в неделя. Днес млади и стари палят огньове, момците ги прескачат, а момите играят хора. Докато горят огньове, младите мъже гърмят с пушки, за да има повече агънца, пчели и т.н.

В миналото, в някои селища се е изпълнявал и обичаят, наречен „чилкане на стрели“. Всеки момък приготвял стрели със заострен връх, а перките се мажели с катран. След като запалели оратникът, момъкът го прескачал и започвал да стреля към дома на своята любима, стрели със запалени перки. Във всеки дом още през деня са приготвяли достатъчен брой съдове с вода, за да гасят горящите знаци на любов. Покривите пък са покривали с намокрени черги. Освен двора на избраницата си, момъкът се стараел да уцели и дворовете на други моми. На другия ден роднините на момичетата грижливо събирали и броили стрелите, които са своеобразен атестат за популярността на техните дъщери. (копирано от статия на Албена Безовска, Българско национално радио).

На пръв поглед двете истории са много различни. Но, вглеждайки се по-дълбоко можем да достигнем до заключението, че и двата народа са се вълнували от любовта и са свързвали огъня с нея. Дали за хубаво, със символиката да разпалиш любовта, или за лошо, да я изпепелиш, и българите и персийците използват един и същ похват – паленето на огън.

Оставете коментар:

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *